ДИАБЕТЪТ, МОЯТ ПРИЯТЕЛ

Сладостта й личи от километри. А болестта не е хвърлила и бегла сянка върху грейналата й усмивка. Такава е Вероника Николова. Едно 34-годишно момиче от Благоевград, което е избрало вместо като враг, да приема диагнозата си като приятел. И така, вече 22 години, да живее в мир с диабета.

Вероника е само на 12, когато съдбата й поставя отговорна задача – да стане по-дисциплинирана от връстниците си, защото „кръвта й  е по-сладка“. „При мен всичко започна със страхотната жажда. Наред с нея, се появиха гаденето и честото ходене по малка нужда“, връща лентата младата жена. „В семейството ми никой не е имал диабет. Но знаем, че болестта се отключва и от стрес. Лекарите навремето ми казаха, че при мен е на нервна почва. Но какво пък толкова опъва нервите на едно 12-годишно дете?! Освен да се скара с някой от съучениците си или да се ощипят – за друг стрес не се сещам!“, шегува се бъдещата учителка.

Истината е, че Вероника извървява дълъг път преди да чуе диагнозата „диабет“. Ходенето й по мъките започва точно преди 22 години – през юни 1995 г. Заради оплакванията й назначават изследвания на хипофизната жлеза. Наред с тях, й „пускат“ и кръвна захар. Резултатът се оказва 11,5 ммол/л.

Лекарят обаче е твърде голям оптимист

„Ще се нормализира – не се притеснявайте! Сигурно детето е хапнало повечко сладко!“, успокоява родителите й докторът. И не назначава профил или допълнителни изследвания. Така, само за два месеца, Вероника сваля над 7 кг – което никак не е малко за дете в 6-ти клас. „Буквално силите ме напуснаха. Едва ходех на училище. Не можех да се концентрирам… До страшния 21 септември, когато вече не можех да си поема дъх“, спомня си кошмара Вероника. Кризата я връхлита точно, когато майка и баща й тръгват на сватба. Но вместо до ритуалния дом, стигат до болницата. Вероника е с 32 ммол/л захар и с огромно количество ацетон в кръвта. Детето е на прага на диабетната кома и веднага е изпратено в София. Макар и на ръба на смъртта, Вероника не пада духом. „Спомням си, че искаха да ме сложат в инвалидна количка, като пристигнах в болницата. Но аз – като едно истинско “теленце”, твърдо отказах! Така, майка ми и лекарката трябваше да ме влачат до втория етаж“, смее се Вероника.

За детските ендокринолози в София може да си спомня само с добро. „Веднага ми започнаха инсулина, закачиха ме и към системата с физиологичен разтвор, защото губех много вода. Помня още, че ме тъпчеха с банани и ориз, за да се изчистя от ацетона“, разказва младата жена. Цял месец ендокринолозите в София обучават нея и майка й какво ще представлява животът им с диагнозата „диабет тип 1“. „Знаете ли

децата се адаптират много лесно към болестта

Може би приемат по-лесно реалността такава, каквато е“, откровена е Вероника. Признава, че най-страшно е за майките. „Започват да плачат, да се тръшкат, да се тормозят с въпроси: „Защо моето дете?!“, „Какво ни чака цял живот?!“. А всъщност няма нищо страшно. Започва се с диета, режим и поставяне на инсулин – и всичко е наред“, връща се в детските си години Николова. Но си дава сметка, че е нормално в семействата на болните да настъпва суматоха. Докато за малчуганите поставянето на инжекциите е по-скоро игра. Е, такава, която ще продължи до края на живота им…

“За мен диабетът не е заболяване, а състояние, при което получаваш външно инсулина”, категорична е 22 години по-късно Вероника. „Аз съм на четирикратен режим, който е най-добрият. При здравите хора принципът на действие е същият. Всеки ден си правя четири апликации“, обяснява младата жена. Признава, че най-тежко с „новия й приятел диабета“ й е било през пубертета, защото тогава кръвната захар може „да се изпусне“ и за часове да се озовеш в болница. Освен това, преди 20 години диагнозата е много по-сериозно табу. „Гледаха ме странно, защото трябваше да се храня по 6 пъти на ден. Налагаше се да излизам от час, за да хапна нещо, а после да се върна отново. В 12:30 на обяд пък трябваше да съм вкъщи, за да си поставя инсулина. Вечно изпусках 7-мия час, което си беше проблем. Все се случваше да е биология“, спомня си с усмивка студентката по педагогика. За щастие, две десетилетия по-късно медицината е много напреднала. Затова и се не налага да спазва чак толкова железен режим. Въпреки всичко, Вероника е откровена, че

и до днес изпитва ужас от нощните хипогликемии

Затова за нея е закон – да се храни по четири пъти на ден.

„Най-важното нещо, на което ме научи диабетът, е дисциплината. Сутрин, колкото и да ти се спи, трябва да станеш в 7, да си поставиш инсулина, да хапнеш и отново да си легнеш, щом искаш. Организмът ми вече сам се сеща, че наближава часът ми за хранене. Толкова съм свикнала с диабета, че мога да разбера без тестове колко точно е висока захарта ми“, споделя Вероника.  „20 години по-късно не спирам да вярвам, че ще се появи нещо, което напълно ще заличи тези вариации на глюкозата, като ще се подобри качеството на живот на много хора“, оптимист е Николова. „Мнозина диабетици се поддават на депресии. Вторачват се в мисълта, че са болни. Но диабетът не е болест, а начин на живот. Благодарение на него, се храниш и живееш здравословно, избягваш лошите навици. Аз не спирам да се радвам на живота, нищо не ме спира – диабетът никога не ми е пречил нито в личен, нито в професионален план“, категорична е Вероника. И споделя, че не се притеснява да предупреди за диагнозата си, когато търси работа – независимо, че рискува да не я наемат. „Хората са свикнали да гледат на диабетиците различно. Българинът трудно си променя мисленето. В началото ме гледаха странно, защото си мислеха, че диабетът е заразен. Случвало се е 

да изляза с момче и да ме пита дали няма да го прихване

след което пада голям смях“, откровена е Вероника.
Николова е малко разочарова и че хората с нейната диагноза не склонни да търсят повече информация или да се борят за правата си. Допреди година тя се занимава с дружество в Благоевград, чиято идея е да организира срещи с лекари и експерти, които да подкрепят болните при лечението им или битката с институциите. Но Вероника с горчивина признава, че почти няма интерес към сбирките. Затова сега е заета да сбъдва други мечти – на първо място, да завърши образованието си. И, разбира се, да намери любовта. „Мечтая да създам семейство и да работя онова, която ме зарежда – а именно – да уча децата“, споделя Вероника Николова. 

Автор: Денис Никифоров

Източник: Clinica.bg

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: