България 2019г.
село Миланово
ОУ “Без име”
Ако не сте имали преживяването да гледате филм на ужасите, може да посетите това училище. Тръпки те побиват, когато влезеш. Почти можеш да чуеш гласовете на учениците, можеш да чуеш и звънеца как ехти, детски гласове и смях. Почти съм сигурна, че чух една учителка да казва “не тичайте по коридорите”. Те наистина са там. Е, имам предвид, тетрадките, дневниците, книгите и учебните им пособия, ей така, оставени, сякаш учениците току-що са излезнали отвън да поиграят в междучасието. Когато на едно място е имало толкова смях, радост и трепети, няма как да не го усетиш, а още повече да останеш безразличен. Ако се заслушаш в стените, ако се загледаш в детайлите, ще ги видиш. Тъжното е, че междучасието в, което са излезнали, няма да свърши и те няма да се върнат в класната стая, няма да тичат по коридора и няма да чуят звънеца.
Наблюдавам една тенденция. Напоследък в България имаме навика да захвърляме разни неща. Било то боклукци, животни, хора, училища, че дори цели села и градове. Затова не можем да се сърдим на хората, които са се запътили към терминал 2.
Не желая след години това да се случи и в моето училище, искам, когато се връщам там, все още да се чува истински смях, а не въображем.
Нека продължаваме да търсим начин да се самосъхраним, защото това е всичко друго, но не и опазване на ценностната ни система, на културата ни и като цяло на народа.
Публикация и снимка: Цветелина Матеева
Текстът е цитиран без редакторска намеса!
Денис Никифоров: Много тъжна история, която освен, че ме натъжи – ме накара и да се замисля. Благодаря на моята колежка и приятелка от часовете по актьорско майсторство – Цвети, че ми позволи да споделя този текст за читателите на Magic Art. Нека се замислим и погледнем какво се случва около нас. Нека се опитаме да се запазим като народ!
ДИКТОФОН МЕДИЯ 
Вашият коментар