Скъпи читателю, след като прочете стихотворенията “Очакване” и “Очакване от леля Катя” сега предстои да видиш развръзката на тази история.
А, ако не си прочител творбите, може да го направиш сега.
Най-напред благодаря на Росица Дацова, че се включи в предизвикателството, което бях отправила към читателите, тя написа творба от името на синовете на леля Катя.
Вижте какво ми изпрати:
Много трогателно и мило стихотворение на Елица Амешева… То ме вдъхнови да напиша нещо от името на синовете на леля Катя.
ОТ СИНОВЕТЕ НА ЛЕЛЯ КАТЯ
Когато връщаме се у дома на прага мама ни очаква, очите и щастливо греят и слънцето със тях улавя…
Пораснали сме вече. Да!
В нейното сърце завинаги оставаме деца!
И с обичта си тя ни окрилява, в живота смело да вървим, да бъдем силни, но да не забравим домът, и майчината обич в себе си да съхраним.
Тя пример е за нас с щедростта си, със силата и с нежността си, преминала през радост и тъга на всекиго дарява топлина!
Обичаме те мила мамо… С кафенце пак ни посрещни, а вечерта с мекичкото одеало като дечица пак ни загърни!
Отзивът на Росица Дацова ме зарадва и докосна в момент, в който бях сама със себе си. Въпреки, че не я познавам, тя успя да ме разчувства като ми показа, че моето творчество въздейства и ангажира и другите.
По този начин Роси написа продължение и нова версия на стихотворението “В очакването” от гледната точка на синовете на леля Катя.
В този момент си пиех топлото кафе и имах нужда да излея, това което чувствам в момента. Моите мисли преминаха и ги описах по следния начин:
СРЕД ВЪЛЦИ
Аз съм вълк единак, с болката сам ще се справя пак.
През камъни и трънаци ще бродя, сред дивата природа.
Тя е моят роден дом, там на воля вой наддавам и с никого не се съобразявам.
Ще падам, ще се изправям и по-силна ще ставам.
Все повече дивото ме зове, само то болката ми може да разбере.
На гърба си цялата ще я понесе, и ни стон, не ще се произнесе.
Това е моята порода, сред дивата природа.
У дома се чувствам там и по-добре ми е сам!
След като написах текста свързан със самотата, се замислих за това как леля Катя се чувства всеки път, когато е сама в очакване на най-близките?
Замислих се колко силен характер трябва да имаш, за да понесеш носталгията по децата без да натоварваш никого и въпреки това, когато ги видиш да се усмихваш и да не показваш по никакъв начин болката.
Замислих се в този час колко хора са сами и всеки сам преживява своята болка?
Замислих се колко сила на характера притежава всяка една майка?
Замислих се върху това как сред природата човек може да излее болката си и да се почувства защитен, сякаш е у дома…
А, ти драги читателю, когато прочете всичко това върху какво се замисли?
Или за какво мислиш или се ЗА (МИСЛЯШ) сега?
Ако съм успяла да те докосна и вдъхновя, може да ми изпратиш твоето ЗА (МИСЛЯНЕ) във Фейсбук страницата на Театрална школа Magic Art, където се обучавам онлайн и индивидуално в модулно обучение по театър, творческо писане и комуникации.
ДИКТОФОН МЕДИЯ 
Вашият коментар