Доц. Вихърова, каква е историята, която се крие зад името ви?
Здравейте! Сега ще разкажа за историята на моето име. То понякога звучи малко смешно, друг път – интересно за някои, но аз трябва да кажа, че си го харесвам. Казвам се Възкресия Вихърова. Разказвала съм много пъти историята на моето име. Погледната отвсякъде, тя е доста смешна. Тя е една фамилна история, може би е проява на чувство за хумор у моя баща, който се е казвал Вихър, и неговия баща, който се е казвал Анастас. Разбира се, във времето, в което съм се раждала, е било много важно децата да носят имената на своите баба и дядо, защото това е представлявало признателност и уважение към съответния човек. Аз е трябвало да бъда кръстена на дядо ми Анастас – Анастасия. За мен това пак щеше да е смешно – Анастасия Анастасова. Баба ми обаче – известна столичанка, която си седи вкъщи и получава съобщение по телефона за това как ще се казва нейната първа и единствена внучка – отговорила: „Глупости! Не може да се казва Анастасия, ще я наричат „Сийчето“!“. Разбира се, тогава решението било променено. Но аз веднъж си зададох въпроса – каква ли щеше да е съдбата на Сийчето? Майка ми тогава, държеейки да спази традицията и да запази идеята да ме назове на свекър си, превежда „Анастас“ на гръцки – „Анестис“, което означава ‘възкресение’. Тогава решават да се казвам Възкресия. Последва второ обаждане до баба ми, която казва: „Ах, как развалихте хубавото дете!“. Майка ми отвръща, че вече е свършено и аз съм назована Възкресия. Тогава баба ми пита как ще ми казват на галено. „Възи? Не може. Сия – пак е Сийчето!“ Тя решава да махне първата сричка (въз-) и последната и се получило „Креси“.
Как приемате името си?
До ден днешен, когато хората употребяват името ми, се получават много смешни неща, но независимо от това аз харесвам името си и го приемам като мой благослов. Благодаря на родителите ми, че ми го дадоха такова, каквото са го намислили. То беляза пътя ми, аз се вслушвах в него, то се вслушваше в мен и така се получи тази игра… на думи може би.
Какво са за Вас великденските празници?
Обичам този празник. Обикновено за мен той е бил по-важен дори от рождения ми ден. Не мога да кажа защо.
Олицетворявате ли фамилията си с „вихър“?
Вихрено се трудих и продължавам да се трудя за Нов български университет. Основах преди повече от 10 години Университетския театър на НБУ. Дълго време се опитвах да го управлявам и да му давам живот, но сега се оттеглям малко встрани и ще се занимавам вихрено с нещо друго. Това е проектът, който Университетският театър създаде, за да насели София – тъй наречената „Театрална совалка НБУ“. Знам, трудно е сега. Всеки един от нас, по различен начин оцелява и асимилира това, което се случва. Преодоляват се страхове.
Какво е Вашето послание към хората?
Аз никога не съм се считала за такъв месия, че да мога да отправям послания към хората, но бих искала да споделя едно послание, което скоро отправих към себе си, може би заради тази изолация или заради многото филми, които гледаме. В един от филмите, всеки ще се сети кой, младият папа учеше една жена, редова жена, как да се моли, и имаше един много интересен урок, където той каза: „Молитвата не е нито благодарност, нито желание.“ Той я накара да изговори молитвата си на глас, за да чуе как тя се моли. Ето това си пожелавам – да мога да овладея този урок и да построя моята молба. Може би това би било посланието, което предавам. Не е мое, приех го за мое и го предавам. Свят – щастлив и спокоен. Светли великденски празници!
Интервюто с доц. Възкресия Вихърова проведе колегата Денис Никифоров.
Източник: НБУ и Университетски театър НБУ
ДИКТОФОН МЕДИЯ 
Вашият коментар