Поглед към себе си със Силвия Димитрова

Във втория епизод на предаването „Терапевтично с Денис Никифоров“ гостува психологът и психотерапевт Силвия Димитрова. Ко-водещ на предаването е Елица Амешева.

Ето какво сподели за себе си още Силвия Димитрова:

От желанието ми да опозная себе си и своите несъзнавани позитивни и негативни вярвания и убеждения за мен самата и за света около мен и как те влияят на отношенията ми с другите и околния свят, започна и моето търсене.

Завършила съм магистратура по „Клинична социална работа“ с психодинамично консултиране и психотерапия от Нов български университет.

Изучавах EMDR  психотерапия към EMDR Europe Association, EMDR – Сертификационна програма.

Следващата стъпка от опознаването на необятния ми вътрешен свят беше едногодишното ми обучение по психодрама и група за собствен опит към Института по психодрама, индивидуална и групова психотерапия „Бернхард Ахтерберг“.

Имам завършена следидполмна квалификация „Психологични интервенции при рисково и девиантно поведение“ във Варненския свободен университет.  

Председател съм на Сдружението  „Знание, успех, промяна“- град Дупница и с клон в град Благоевград, чийто фокус е работа с пострадали от домашно насилие и извършители на домашно насилие.

Автор съм на книгите „Часовниковата кула“ и „Писта за излитане… към себе си“, които са част  от поредицата „Продухване на комините“.

Като практикуващ терапевт, напоследък все повече виждам ползата от съчетаването на ортодоксалните психотерапевтични и психологически школи с езотерика и духовни практики. Основната парадигма, в която съм обучавана и съм започнала своята практика е психодинамична психотерапия или учението за несъзнаваното, чийто основоположник е Зигмунд Фройд, доразвито впоследствие от още учени. През годините работа усещах, че нещо не ми достига, за да бъда наистина полезна на хората, които ми се доверяват и идват в кабинета ми. Затова започнах да търся отговори на въпроси, които си задавам не само в практиката си, но и в моя личен живот и взаимоотношения. Обърнах се към изучаването на когнитивната психология, EMDR терапия, езотерика, духовност. Самият Фройд, когато изследва възможностите за обяснение на подсъзнателния ум, в края на живота си започнал да се пита дали няма и нещо друго отвъд подсъзнанието. Започнал да проучва онова, което сега наричаме свръхсъзнателен ум – нещо велико, мощно, красиво, което все още не е познато и не се е проявило. Свръхсъзнанието е божественото у човека. Той се питал дали този свръхсъзнателен ум във всеки от нас не е настроен към всемирното съзнание и дали той по някакъв начин не вибрира в съответствие с ролята, която всички изпълняваме в стремежа си към Бог. Всеки има различна идея за това какво представлява божественото – някои казват Бог, Буда, Вселената, Твореца или безброй други названия. Но всички те са едно и също.

Личният ми опит показва, че психотерапията може да излекува човека до определено ниво. Западната психология може да помогне много, но според мен допринася само частично за трансформацията и усъвършенстването на личността. Чрез духовността можем да разберем много по-дълбоко психологическата природа на човека и да получим изцеление на по-дълбоко ниво. Изцеление, което ще ни доближи до божествената ни същност. За част от този мой опит говоря във втората си книга „Писта за излитане… към себе си“.

За „Часовниковата кула“ „Може би пък наистина греша когато взимам някои важни решения, които той не одобрява“, „Дали пък наистина не съм виновна за това, че пие. Може би трябваше да съм по-внимателна в реакциите и думите си“, „Е, можеше и този път да си замълча, защо пък трябваше да се обаждам точно сега и да го ядосвам“, „След всички негови упреци и обиди нямам желание за секс, но пак ще ме обвини, че той има нужда, а аз трябва да се държа като жена. Е, ще се прежаля и сега”, „Може би е прав, че никой друг не би ме изтърпял да мрънкам и да говоря за чувствата си“, „Дали пък не е прав, че цял живот се е грижил за мен и децата ни, какво толкова повече искам от него“ …

И така неусетно са минали десет, петнайсет или двайсет години.

Защо е толкова трудно да си признаем, че някой злоупотребява с нас? Защо е толкова трудно да приемем, че това някой да ни вменява вина непрекъснато и да ни държи отговорни за неговите лични действия и поведение е насилие? Защо, въпреки че не се чувстваме добре с този човек, стоим и търпим вместо да си тръгнем? Какво ни кара отчаяно да отричаме очевидни факти? Какво ни принуждава да останем жертви? И то в продължение на много години – Страх? Срам? Вина? Самота? Зависимост? Отговорност към семейство, деца, близки, традиции?

Всеки ден се сблъсквам с тревожността и усещането за безпомощност на много хора, които търсят помощ за емоционалните си болки и тревоги. Срещам се с хората и техните различни проблеми – депресивни състояния, панически атаки, фобии, натрапливости, тревожност и зависимости.

От петнайсет години работя и с хора, които са обект на насилие – физическо, психическо, сексуално. В работата ми със стотици клиенти – както пострадали от насилие, така и упражняващи насилие, установих нещо много важно: когато един човек упражнява физическо насилие, целта му не е да посини окото на партньора си. А да го обезсили, да го подчини, да вземе контрола над него, за да може да задоволи своята несъзнавана потребност за надмощие и значимост. Истината е, че проявите на насилие са предизвикани от собствените страдания на човека, който упражнява насилие. В това да удариш някого, да го обидиш и унизиш, да го подиграеш, да го насилиш сексуално – няма сила и могъщество. Има само слабост и безсилие. И единственият начин да си възвърнеш силата и значимостта е като подчиниш някой по-слаб от теб – чрез обиди,
подигравки или шамар. За съжаление, това много често са децата или съпругата. Когато един човек допуска насилие спрямо себе си – също задоволява своята несъзнавана потребност да бъде винаги в услуга на другите. Да смята, че те имат право да постъпват така, защото някъде е сгрешил в поведението си спрямо тях. Често се случва моите клиентки да поемат цялата вина за провала на връзките им, както и за насилието. Колкото повече на един човек му повтаряш, че е виновен, което респективно означава колко е лош, толкова повече този човек започва да вярва в това.

И да поема цялата отговорност за словесната и физическата агресия на партньора си, за това, че той пие, пуши, агресивен е, има проблеми в работата, вечно е сърдит и неудовлетворен от живота и другите. Тази книга е почти роман, защото има разказ, има диалог. В същото време е и инструмент, чрез който да се получат отговори на различни въпроси, до които съм
достигнала в практиката ми като психотерапевт. Освен това, непрекъснато съм се обучавала в различни школи и направления, работя под супервизия, чета и анализирам много статии и литература относно несъзнаваните ни вярвания.

Главната героиня, както и второстепенните персонажи, са събирателни образи, създадени от преживяванията и емоциите на клиентите, с които съм работила и продължавам да работя.

Чувствата, преживяванията и емоционалната болка в тази книга са автентични. Такива са и осъзнаването и последващите реакции в живота на главната героиня – разбирането, силата и увереността, които тя придобива, за да започне да отстоява себе си, да поеме отговорност за живота си. Но случките, ситуациите и репликите на персонажите са напълно измислени.

Чувствата, за които говори главната героиня и трудностите, през които преминава в живота и в процеса на терапията й, неизбежно се появяват в работата ми с всеки един клиент. Но нито една конкретно описана ситуация от това, което моите клиенти са споделяли в сесиите, не са цитирани буквално.

Те са художествена измислица – с цел разказът и посланията, които носят, да бъдат по-достъпни и
разбираеми.

Часовниковата кула е другият основен герой в книгата ми и метафорично символизира родителя, който всеки от нас е важно да има като дете. Родителят – подкрепящ и разбиращ, а не осъждащ. Родителят, в прегръдката на който детето може да плаче, да покаже болка, гняв, разочарование, страдание, срам, вина … Да покаже най-дълбоките си страхове и тревоги, най-лошите си черти. И отново да получи прегръдка и пълно приемане с любов. Защото всички послания, които получаваме в нашето детство, след това стават наши вярвания като възрастни. И върху тези вярвания
градим живота и взаимоотношенията си в него.

В книгата показвам колко е важно да осъзнаем какво се случва в нашия вътрешен свят. Как са създадени негативните и позитивните вярвания за нас самите и как те ръководят живота ни. Какво точно от нашия минал опит стои зад сегашното ни поведение, за да допускаме насилие спрямо себе си. Кои наши минали травматични преживявания са останали дълбоко заключени в несъзнаваното ни и провокират агресивно и насилническо поведение. Как да направим несъзнаваното съзнавано, за да можем да реагираме по един адекватен и здравословен за нас начин.

Колкото по-добре разбираме как животът ни „тук и сега“ се влияе от нашия минал опит, от взаимоотношенията ни като деца със значими за нас фигури и посланията, давани от тях, толкова по-лесно ще се научим да разпознаваме този наш минал опит. И тогава ще сме способни да реагираме по друг начин „тук и сега“, за да можем да продължим спокойно напред. От една страна – да не допускаме спрямо нас поведение, което ни наранява, обижда и обезценява. Поведение, което не ни харесва. От друга страна – да разберем нашите агресивни импулси, за да се справим с овладяването им.

В книгата показвам още как можем да се справим, как да извървим трудния път, как да излезем от сложния лабиринт, за да можем да кажем „Стоп!“. И да се защитим! Ако пък имаме поведение, чрез което нараняваме другите, да изследваме какво ни кара да го правим, къде в нашето несъзнавано се крие стимулът, дразнителят, който провокира това поведение – и да го коригираме. Да се научим да наблюдаваме себе си и анализираме своите реакции в определени ситуации. И тогава всичко ще доведе до изменение във възприемането на външния свят, на околните и най-важното – на самите себе си. Това ще ни доведе до нов опит, до нови вярвания, ще развие нашето самоуважение, увереност и добра вътрешна себеоценка.
Пътят е дълъг и нелесен.

За „Писта за излитане… към себе си“

Както и в първата ми книга „Часовниковата кула“, така и тук съм се опитала да ви потопя в магията на срещата пациент – терапевт. Действието отново се развива в терапевтичния кабинет. Героинята ми минава през отчаянието и страховете, през копнежа за взаимност и разбиране. Докосва се до екзистенциални въпроси. И всичко това, за да достигне до своето собствено израстване и осъзнаване.

Книгата е изповед за едно пътешествие към самопознание и осветляване същността на човешките взаимоотношения. За мен отношенията не са проблем, който да бъде решаван, а приключение, което трябва да бъде прегърнато.

Конфликтът е дар, който трябва да се разопакова, за да бъде прегърнат и разбран. Той е възможност да израстваме, да намираме решение, да узряваме. Но конфликтът не може да бъде решен на нивото, на което е създаден. Защото ние приемаме в живота си онзи човек, който е най-подходящ да ни помогне да решим онова, което е останало нерешено в нашето детство.