Последните месеци промениха до основи навиците ни и начина, по който живеем. За добро или лошо, се съобразихме – спазваме разстояние в магазините, чакаме на опашки пред банки, носим маски в градския транспорт. За някои почти нямаше промяна, защото не всички се преместиха да работят от вкъщи, но за други – тя бе неизбежна. И освен за лекари, касиери, и фармацевти, тя важеше и за учащите – всеки един от нас студентите (и аз като такъв) бяхме заставени да учим от дома си.
На брифингите, които по време на извънредното положение у нас се провеждаха всеки ден, понякога се засягаше темата за образованието, а фокусът почти винаги падаше върху предстоящите матури на седмокласници и дванадесетокласници.
Аз съм още млада и много добре помня края на гимназията – задължителната литература, незадължителните купони, първата работа… блажени години. Не мога да се съглася с твърденията, че вторият срок на дванадесети клас е най-важният от всички, не мога да се съглася, че тогава се учи най-много и няма да повярвам, ако някой зрелостник твърди, че е загубил много през последните 3 месеца. Във втория срок на дванадесети клас аз работих и рядко имах възможност да посещавам училище, а когато го правих – беше само телом. Това обаче не ме спря да се справя отлично с матурите, както не спря и много от моите съученици, които правеха същото.
Какъв е изводът? Матурата е резултат от знанията и упоритостта на ученик от всичките 12 години, които е прекарал, послушно или не, на чина. Това не са знания, които да се усвоят за 2-3 месеца, за които сега се твърди, че са ощетили някого.
И ето, това тежко пропуснато тримесечие, ще бъде възнаградено с отпадане на кандидатстудентските изпити в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Така, кандидат-студентите ще могат да кандидатстват в почти всички специалности във ВУЗ-а единствено с оценката от матурата.
Всъщност, ако говорим за ощетяване, мисля, че е редно да споменем вече съществуващите студенти и тяхното сегашно обучение. Аз лично, повече се притеснявам за лекарите и строителите, които може да се дипломират онлайн. За бъдещето, което ще зависи от тях, и от мен.
Аз никога не съм била от хората, които да слушат лаптопа си за повече от 20-30 минути. Винаги ми е било мъчително да гледам филм на лаптопа, да слушам уебинари, ютубъри и други -ъри. Но домашния университет не ни остави избор, точно както и на него не му бе оставен. И когато се оказа, че трябва да слушам лаптопа си, в някои дни за повече от 5 чáса, се запитах дали си струва?
Но дали е редно да хвърлям вината върху студентите? Дали е редно изобщо да има виновни и невинни в ситуацията? Вместо аз да отговоря с не съвсем професионалния си език и все още малкото мозъчни брънки в главата, реших да ви представя много по-професионалното мнение, не на друг, а на доц. д-р Кристиян Постаджиян, преподавател в Нов български университет в департамент “Кино, реклама и шоубизнес”.
Г-н Постаджиян, какво мислите за последните 2-3 месеца, които промениха живота ни?
Аз винаги намирам оптимистичния подход дори в най-трагичната ситуация. И в човешки, и в професионален план има много позитиви, които може да намерим в ситуацията. От гледна точка на обучение, неща, които щяха да ни костват още години еволюция на нас като преподаватели, се случиха буквално за седмици, ако не и за дни.
Специално в нашия департамент “Кино, реклама и шоубизнес” трансформирането от офлайн в онлайн режим протече уикенда на 14 и 15 март и за мен това беше много положителен знак. В общи линии, добре успяхме да се съобразим с необходимостта от многото различни подходи.
На практика, в НБУ имаме онлайн обучение още от 2010 година – платформата Moodle, която е позната на нашите студенти. В нея има различни модули – на онлайн обучение, на виртуални класни стаи и др.
И въпреки всичко, Covid-19 ни накара стремглаво и ударно да започнем да използваме ресурсите, които имаме. Това е един подход, който както ние като преподаватели трябваше бързо да го възприемем, така и студентите.
Мисля, че много неща можем да оставим за в бъдеще от платформите и от механизма на взаимодействие между преподавател и студенти. Ето защо, виждам много позитиви.
Какви бяха Вашите предизвикателства, когато трябваше да започнете лекция не пред аудитория, а пред екран? Липсва ли Ви нещо от нормалния университет?
Сещам се за един човек, когото аз наричам учител за това, как да бъда учител. Неговите думи винаги са били, че
преподавателя е и артист, а един артист обича публиката, обича сцената и обича да бъде на живо пред своята аудитория.
Онлайн обучението никога няма да бъде обучение в пълния смисъл на думата, защото едно от най-ценните неща – а именно контакта с аудиторията, се губи. Колкото и да е развита технологията, този контакт ми липсва и съм убеден, че липсва и на студентите, защото той предразполага да разсъждаваме и заедно като общност, да засягаме различен тип странични теми. Една видеолекция, например, колкото и да е подробна и да остава като ресурс за бъдещо ползване, върви под обособен стереотип.
За мен най-ценното е, че когато вляза в аудитория с 30 студенти, в залата има 31 гледни точки.
И дори половината аудитория да не желае да изказва мнението си, по различни причини, има достатъчно различни възгледи и това за мен е много ценно.
Контактът, това ми липсва и няма онлайн обучение, което да го замени, а в НБУ това е ценност в много от програмите, в които аз имам удоволствието да преподавам. Бих казал, че това е дори философия на нашия подход към студентите и на студентите към нас. Това ни прави адекватна образователна платформа за 21 век.
Сега ми залипсва университета и аудиторията. Наистина не са само въпросите, които се задават по време на лекция, а и езика на тялото, киманията, които подсказват на преподавателя дали студента е още “тук” телом и духом.
Да. Аз пък си спомням годините, в които завършвах моето висше образование – това бяха годините на така наречената, dot-com революция. Тогава и сега ми се струва нелепо един преподавател да издаде учебник през 70-те години на миналия век и повече от 20 години да преподава по него. Не може цялото познание по дадена тема да бъде сведено до една книга, която е издадена еднократно преди много време.
В момента технологично сме на същото ниво – няма как една онлайн среща от около два часа да изчерпва всичко. Обучението е нещо, което е и трябва да бъде, много динамично, а тази динамика е доказала, че живия контакт между хората е най-успешната “платформа” на гъвкавост в комуникацията.
Смятате ли, че онлайн обучението ще промени бъдещето на образователната система? Как?
Бъдещето на образователната система е много неясно, именно заради цялата тази динамика. Младите хора търсят много различни неща. В областта, в която аз преподавам, това е някаква тенденция, която съществува от години. Нашите студенти не търсят конвенционален образователен продукт и в много области това е така. Може би, това рядко се наблюдава в специалности като архитектура, медицина и право, макар че и там подходите стават много различни през последните години, или поне трябва да стават много различни. От там нататък, почти навсякъде е много тънък баланса между академичното, теоретичното, практическото и изграждането на платформа за нетуъркинг между студентите. Неслучайно в рекламата, огромна част от курсовете изискват екипна работа и те са ориентирани точно с такава цел.
Covid-19 просто предизвика разговора за бъдещето на образованието, да се случи по-бързо. Какво трябва да бъде то?
Според мен бъдещото образование е гъвкаво образование, което не просто предлага един продукт и чака студентите да дойдат до него, а самите студенти участват много пряко в изграждането на този образователен продукт.
Една “мантра”, която отново не е откритието на 2020 година, гласи, че 70-80% от материала, който един четвъртокурсник учи, вече не е актуален в четвъртата му година. А какво остава за след 5,10 или 15 години?
Има много професии, в които динамиката е огромна и целта не е просто да налеем като с фуния знанията у един човек. Напротив, обучението е нещо, което продължава цял живот. Това е една доста стара теория и едва ли има някой професионалист, който не е разбрал, че цял живот трябва да се учи, за да иска да се нарича професионалист.
Ако образованието разчита на това да налеем някакви знания в студентите, нещата няма как да се получат. Студентът трябва да го поиска и да го търси. В този ред на мисли,
нашият стремеж е да вдъхновим студента да търси.
Когато успеем да направим това, той ще иска и да получи от преподавателя.
Това е посоката, в която образователната система върви от години, а Covid-19 ни показа, че онлайн обучението е един инструмент, който трябва да използваме по-атрактивно, но нека да не го нарочваме, че е единствения, защото не е.
Много съм съгласна, особено относно търсенето в обучителния период на един студент. Лично за себе си съм забелязала, че ако не съм излязла от лекция с мисълта, че искам да проверя нещо допълнително, значи или лекцията не е протекла както трябва или не ми е дотолкова любопитно.
Аз не съм убеден, че когато хората са на 18 години, могат достатъчно ясно да предначертаят всичко, което им предстои, за да оформят ясно своя избор. За мен това търсене е част от намиране.
С риск да прозвучи твърде философски, според мен има страшно много хора, които на тази възраст се нуждаят от ориентиране – в живота, в професията, в това, което искат, в това, което търсят. От тази гледна точка, това търсене е много важно, не само за да вземеш диплома, но изобщо да се ориентираш какво ти трябва в обучението и дали изобщо ти трябва такова.
Висшето образование продължава една мисия на средното образование. Може би това търсене трябва да започне още след 8-ми клас, за да може вече към 18-годишна възраст, хората да знаят какво да търсят.
Какво мислите за решението, специалности в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ да бъдат достъпни за завършващите тази година, без кандидатстудентски изпити?
Снимка: Svetlozar Apostolov, unsplash.com
Има една теория, че не е важен входа, а изхода. Ако приемем, че промяната във входа, ще доведе до промяна в изхода, проблем не би трябвало да има, защото едва ли някой има проблем с това, кой е приет да учи “Право”, например. По-скоро, ако някой има проблем с това, дали е излязъл и е започнал да практикува, без да е подготвен за това.
Аз гледам от една по-различна гледна точка на това предизвикателство, а именно като на една допълнителна отговорност, която този тип университети и преподавателите в тях ще имат. Те трябва да поемат тази отговорност и да проследят резултатите в рамките на следващите години и да се гарантира един качествен процес на обучение на този тип студенти.
Има университети извън България, чиито имена само като се произнесат будят респект, които също приемат не с кой знае какви тежки изпити на входа, но там има тежка цедка на изхода. Това е въпрос на стратегията на един университет или програма в университет и на цялостно разработване на един модел на обучение, който да гарантира, че тези хора в даден момент ще бъдат селектирани и само най-добрите ще излязат.
Това вече поставя разговора на едно малко по-различно ниво, което трябва да бъде ориентирано към целостта на нашия поглед в образованието, а именно не как се случва входа и изхода, а какво се случва между тях. Всеки ден живота ни сблъсква с различни ситуации, в които можем да открием проблем. Всички, които сме част от образователната система, виждаме тези проблеми и
те не са проблеми на самата институция, те са проблеми на динамиката на света.
Разбира се, че в момента масовото мнение е по-скоро негативно спрямо решението за приемните изпити, но аз не виждам генерален проблем, ако нещата по-нататък бъдат проследени.
В НБУ, в бакалавърска програма “Реклама”, до преди 5-6 години имаше специализирани изпити по реклама. Лично аз бях голям привърженик на тези изпити, защото те ни позволяваха селекция на аудиторията и намираха баланс между различните типове хора, които влизат в подобен тип програма. Колкото и да бях убеден, че отменянето на тези изпити, ще доведе до рухване на нивото, то показа, че новите поколения, интересуващи се от реклама, са едни много кадърни, готини, млади хора.
Ние генерално трябва да свикнем с идеята, че това, че някой е влязъл да учи висше образование, не го прави професионалист в съответната област. Човек се доказва ежесекундно. Аз познавам хора, които са страхотни професионалисти в областта си и нямат висше образование.
В областта на рекламата също има много хора, които не са завършили реклама, а са страхотни творци. Това се отнася за всяка една сфера. Разбира се, че има дисциплини като медицина, които са по-специфични, но генерално отношението ни към това, кога един човек става професионалист е сбъркано.
Накара ли ви карантината да прозрете нещо за начина си на живот?
Това, което успях да разбера е, че в действителност няма неща, които да не могат да се случат. Освен организацията на онлайн обучителния процес, имаше много бизнеси, които се преориентираха бързо и успяха да намерят алтернативни продукти за своите потребители.
Синът ми е в първи клас и той се научи да чете и смята онлайн. Категорично смятам, че това е заслуга на училището, в което учи, което е едно обикновено общинско училище, и на неговата преподавателка. Ако някой ме беше питал миналата година на 14 септември дали това можеше да се случи, вероятно щях да съм крайно скептичен, но ето, че се случи.
Стори ми се, че в началото на коронавируса имахме и много повече съпричастност като хора, което на мен винаги ми е липсвало в обществото ни. Станахме много по-емпатични един към друг. Това е чувство, което липсва в България и ми се стори, че първите няколко седмици присъстваше много.
Както и започнахме, има много положителни неща, които се случват, въпросът е, кое от тези неща ще оставим в живота, кои добри неща ще си вземем, за кои ще си направим изводи, и какво ще променим в начина си на живот занапред. Това предстои да се види.
ДИКТОФОН МЕДИЯ 
Вашият коментар